Знаете ли, че….?

? Знаете ли, че като министър на правосъдието във второто правителство на Петко Каравелов (1884-1886) и на 18 декември 1885 г. без консултации с правителството въвежда съдебните закони на Княжество България в Източна Румелия, което предизвиква дипломатически скандал и утвърждава пред света Съединението на „двете Българии“.

Обявяването на Съединението на 6 септември 1885 г. заварва княза и правителството неподготвени. Разбира се, високите държавни мъже са уведомени за революционната дейност в Източна Румелия, но не предполагат, че събитията ще се развият с такава бързина44. На 6 септември д-р В. Радославов се намира в София и заедно с външния министър Ил. Цанов и военния ген. М. Кантакузин се обръща към Александър І (Батенберг) с телеграма за инструкции45. Първоначалното смущение преминава скоро и младият патриот прегръща горещо идеята за обединението на двете Българии. В желанието си да отстрани всички пречки пред общонародното дело той дори преминава границата на общоприетите морални норми без да се опасява, че си създава врагове за цял живот. В деня на Съединението двама от лидерите на съединистите М. Маджаров и С. Бобчев се намират в Копривщица. С презумпцията, че те могат да навредят с нещо на започналата революция, В. Радославов, в качеството си на временно управляващ Министерството на вътрешните работи, нарежда двамата незабавно да бъдат интернирани в Осман пазар (дн. Омуртаг)46. Въпреки необмислената постъпка, в посочения случай, не можем да обвиним Радославов в партизанщина. В историческите моменти хората с решителни характери обикновено следват повика на деня. А той е повече от показателен. Спон- танно, още през септември в Княжеството се сформират коми- тети в подкрепа на Съединението. Скоро те се свързват помежду си, като близкият сподвижник на правосъдния министър Т. Иванчов оглавява централния комитет в София 47. Вестта за Съединението намира Александър І на военни маневри в Шуменско. Научавайки за станалото той веднага заминава за Търново откъдето, заедно с Каравелов и Стамболов, тръгва за Пловдив. В същата посока се отправя и брат му Франц Батенберг, който пътува заедно с д-р Радославов48. Въпреки големия ентусиазъм на населението, проблемите на Министерския съвет през септември и октомври са изключително много. Правителството и княза са особено обезпокоени от крайно отрицателната позиция на официална Русия, която действа по дипломатически път за възстановяване на статуквото и отзовава руските офицери от българската армия. Силно ги тревожи и струпването на големи количества турски войски на южната румелийска граница. Претенции проявяват също оста- налите балкански съседи, най-агресивна от които е Сърбия49. В такъв критичен момент министър-председателят П. Каравелов действа предпазливо, като се опитва да възстанови руското приятелство с цената на някои отстъпки. Последното се възприема като слабост и силно дразни южнобългарските патриоти, които стоят в основата на Съединението. За да ги успокои, князът изпраща в Пловдив като помирител д-р В. Радославов. Престоят му в областта в края на септември и началото на октомври се оказва изключително важен за цялата му политическа кариера. Млад, енергичен, патриотично настроен и склонен към смели, на моменти авантюристични действия, министърът на правосъдието се оказва идеалната политическа фигура в очите на комитетските дейци и южнобългарските либерали. Той успява да намери общ език с източнорумелийските офицери и да намали напрежението в комитетите50. На негова страна застават и много от либералите в областта, част от които остават негови привърженици до края на живота му. В този период напр. Радославов се сближава много с Д. Тончев, с когото води активна кореспонденция след завръщането си в столицата51. Още в Пловдив В. Радославов има възможност да се сблъска с някои задкулисни планове на руското дипломати- ческо тяло и някои „лъжесъединисти” в областта. По негово внушение кабинетът отхвърля идеята делегация от Източна Румелия да отиде в Русия, за да моли руския цар да промени мнението си по българския въпрос52. Това поведение не трябва да се окачествява като „русофобство”, защото в оня политически момент подобен прецедент само би навредил на националното дело. Привличането на лични и политически приятели и съмишленици за сметка на Каравелов, както и даването на несъгласувани с останалите членове на правителството смели обещания, като това за скорошното сливане на администрации- те на Княжеството и Областта, става причина за известно охлаждане на отношенията между премиера и министъра на правосъдието. След завръщането му в София идеята за обеди- няването на администрацията е обсъдена на заседание на Ми- нистерския съвет и отхвърлена по дипломатически съображения. Един от основните опоненти на Радославов по този въп- рос е самият Каравелов, който се страхува от активизирането на чуждите дипломати в ущърб на България. Докато министър- председателят твърдо държи да се споразумее поне с Високата порта, неговият млад колега иска с един замах всички външни сили да се поставят „пред свършен факт”53. Тази авантюристична идея не намира поддръжници в кабинета и министърът на правосъдието е принуден временно да отстъпи. Началото на Сръбско-българската война бързо слага край на всички недоразумения. Особено критични са първите дни на ноември, когато съществува реална опасност от сръбско нахлуване в София. Паниката сред цивилното население е толкова голяма, че част от гражданите се опитват да напуснат столицата и полицията е принудена да ги връща със сила, за да не се увеличат безредиците54. Положението при Сливница на 6 ноември 1885 г. е толкова тежко, че намиращият се на бойното поле от 4 с. м. княз, в ролята си на официален главно- командващ армията, предлага с телеграма до правителството да се изпрати държавната хазна в Орхание (дн. Ботевград), да се поверят най-важните държавни документи на Германското дипломатическо агентство в София и да се разреши на армията да отстъпи към столицата. Въпреки неимоверните трудности министрите проявяват твърдост и отказват да приемат като вариант военното отстъпле- ние. Телеграмата в този дух до Александър І, който проявява мъжество и остава на Сливнишките позиции редом с войниците, е изпратена в 3 ч. и 35 мин. през нощта лично от д-р В. Радославов55. Повече от половин век по-късно биографът му д-р Хр. Георгиев ще се опита да преувеличи силно заслугите му с твър- дението, че „без Радославов” нямало да бъде взето подобно решение. Основание за това е главно обстоятелството, че телеграмата не носи подписа на министър-председателя, нито е от името на целия Министерски съвет. Тя действително е изпратена от „министър Радославов”56, но решението на кабинета е взето по спешност и не съществува необходимост от предварително уточняване на посланието. Министрите са бързали да предотвратят някое фатално за страната решение и като най-млад от колегите си В. Радославов получава задачата да „тича” до телеграфната станция. Напълно е възможно той да е автор на конкретния текст, но това не е основание да бъде превъзнасян, защото лип- сват каквито и да било сведения за спорове сред министрите (за разлика от тези между военните, Б. Г.) по решението. Всички те изпълняват безукорно своя патриотичен дълг, за разлика от ня- кои опозиционни дейци, върху поведението на които ще се спрем по-долу. Лично Радославов в този момент се опитва да помогне на сънародниците си по всякакъв начин. В спомените си най-близкият му политически сътрудник П. Пешев пише, че когато на 7 ноември сутринта (часове след нощното заседание, Б. Г.) отива да намери шефа си в сградата на Министерството на правосъдието заварва последната преустроена на полева болница за докараните през нощта от Сливница ранени войници57. Смятам, че коментар не е нужен. В критичните първи дни на Сръбско-българската война, когато цяла Европа не вярва, че българските войски ще издържат срещу превъзхождащия ги противник повече от няколко дни, политиците в столицата проявяват различно поведение, на което следва да обърнем внимание. В случая става въпрос не за липса на любов към Родината, каквато се предполага че всички проявяват, а по-скоро за нееднакъв подход към събитията. Предвид настъплението на сръбските войски към Сливница руските дипломати в столицата открито пророкуват, че на 6 ноември вечерта „сърбите ще са в София”. Същия ден сутринта д-р В. Радославов среща пред читалище „Славянска беседа” в столицата бившия военен министър М. Кантакузин (отзован на 10 септември 1885 г.58) и в отговор на твърдението му нагло отговаря: „Ще имаш да вземаш!”. Както образно се изразява големият български дипломат, историк и мемоарист Симеон Радев, „Криейки в душата си мъката на съмнението, националистите, като д-р Радославов, не допускаха на чужденците да станат пророци на едно поражение”59. На другия полюс стоят крайните русофили, които проявяват прекомерно доверие към Освободителката. По разказа на Др. Цанков, по инициатива на руското дипломатическо агентство в София, привържениците му (около 50 души, между които Т. Бурмов и М. Балабанов) се събират на 7 ноември следобед в Софийската митрополия при Климент ( В. Друмев), за да обсъдят как да посрещнат завоевателя и да молят Петербург да спаси България60. Българската победа при Сливница преобръща хода на войната. Правителството веднага се активизира и няколко министри се появяват на фронтовата линия. Между тях е и В. Радославов. Близки до него мемоаристи пишат за голямото му участие в Сръбско-българската война61, но тази теза не намира потвърждение във всички извори. В свое писмо до Гр. Начович от 22 ноември 1885 г. д-р К. Стоилов, който по това време е на фронта от 10 дни, утвърждава, че Каравелов, Радославов и Странски пристигат „като гъби след дъжд” с желание да се продължи войната62. В последното няма нищо неестествено, защото, въпреки военния успех, в оня момент българската територия още не е изчистена от неприятелски войски. Нещо повече: дори след сключването на примирието, вследствие намесата на великите сили63, на 16 ноември през нощта ген. Ле- шанин вероломно атакува и бомбардира Видин в желанието си да превземе града, след което сръбската дипломация да поиска отстъпването му. В подобна обстановка министърът на правосъдието заявява пред австрийската дипломация, че при една нова атака на Видин българската армия ще настъпи по ця- лото протежение на фронта и няма да спре пред никакви заплахи докато не превземе Ниш. В телеграма до Ил. Цанов той предава на външния министър, който се намира в Пирот, желанието на премиера в дунавския град да бъде изпратен още един полк. В същата В. Радославов изказва и личното си мнение, че ако на българите не бъде разрешено да продължат военната подготовка по време на примирието те няма да го спазват, защото последно- то е в полза на сърбите. На 18 ноември Каравелов и Радославов заминават заедно за Пирот, за да се запознаят на място с обста- новката и определят условията по сключването на окончателно примирие64. Министърът на правосъдието остава сред войниците повече от две седмици. Въпреки че не е професионален военен, той участва активно в свикания военен съвет, където настоява войната срещу сърбите да продължи65. Тази прекалено агресивна позиция не се споделя от Каравелов и Цанов, защото не е в унисон с реалната политическа обстановка. В този момент българ- ската дипломация има сериозни проблеми не само с мира, но и по въпроса за признаването на Съединението. Последният вълнува живо и д-р В. Радославов. Верен на стила си, след завръщането си в София министърът на правосъдието прави нов агреси- вен ход, с който се надява да постави великите сили и Високата порта пред свършен факт. През декември 1885 г. той, без съгла- сието на останалите министри, нарежда на съдилищата в Южна България да започнат да прилагат съдебните закони на Княжеството в бившата Източна Румелия66. Така съдебните и администра- тивни институции се обединяват и процесът на сливане между администрациите в двете Българии практически става необратим. Въпреки че посочената мярка за малко не довежда до из важдането на правосъдния министър от кабинета, когато се изяснява, че въвеждането на княжеския ред в южнобългарските съдилища няма да доведе до сериозни международни усложне- ния, другите министерства веднага го последват и сливат администрациите67. Съдбоносните моменти в историята винаги изискват действия на решителни личности, дори когато намесата им е свързана с голяма доза риск. В конкретния случай Васил Радославов поема огромна отговорност, защото стореното пре- дизвиква недоволството на почти всички велики сили и съ- седните балкански държави. Българската дипломация е поставена в много трудна ситуация, но дейците на Съединението в Южна България бурно приветстват агресивните действия на младия министър.

44 Стателова, Е., Пантев, А. Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година. С., 1985, с. 86 сл. 45 Радев, С. Строителите на съвременна България. т. 1 …, с. 521-522. 46 Васильов, Т. Спомени за лица и събития през ХІХ-ХХ век. С., 1934, с. 343. 47 Стателова, Е., Пантев, А. Съединението на Княжество България и Източна Румелия …, с. 132. 48 Генадиев, Н. Мемоари …, с. 117. 49 Стателова, Е., Пантев, А. Съединението на Княжество България и Източна Румелия …, с. 92 сл., 129 сл. 50 Генадиев, Н. Мемоари …, с. 172-175; Радев, С. Строителите на съвременна Бъл- гария. т. 1 …, с. 569; Стоянович-Аджелето, Ив. Из миналото. С., 1992, с. 61. 51 НБКМ-БИА, ф. 263, оп. 1, а. е. 5, л. 7-8, 9-10; а. е. 5, л. 7-8, 9-10, 11-12, 13-14; а. е. 7, л. 1а, 3-4, 7-8, 9-10, 11-12, 13; а. е. 14, л. 1-2, 3-4, 5-6, 7, 8-9, 10-11 и мн. др. 52 Радев, С. Строителите на съвременна България. т. 1 …, с. 571. 53 НА-БАН, сб. 4, оп. 1, а. е. 106, ч. І, л. 62-63. Вж. и Радев, С. Строителите на съв- ременна България. т. 1 …, с. 569-570; Генадиев, Н. Мемоари …, с. 172. 54 Стоилов, К. Дневник. ч. І …, с. 456-457. За хода на военните действия Вж. Стателова, Е., Пантев, А. Съединението на Княжество България и Източна Румелия …, с. 92 сл., 129-158 и цит. лит. 55 Текстът на телеграмата Вж. в Радев, С. Строителите на съвременна България. т. 1 …, с. 609. 56 НА-БАН, сб. 4, оп. 1, а. е. 106, ч. І, л. 63. 57 Пешев, П. Историческите събития и деятели …, с. 205. 58 Българските държавни институции …, с. 311. 59 Радев, С. Строителите на съвременна България. т; 1 …, с. 620. Хр. Георгиев цитира същия случай, но неправилно отнася събитието с един ден по-късно. НА-БАН, сб. 4, оп. 1, а. е. 106, ч. І, л. 63. 60 В този момент идва вестта, че Хр. Попов е разбил сърбите при с. Гургулят, вследствие на което събранието става безпредметно. Радев, С. Строителите на съвременна България. т. 1 …, с. 621. 61 НА-БАН, сб. 4, оп. 1, а. е. 106, ч. І, л. 61-62. 62 Стоилов, К. Дневник. ч. І …, с. 464. Тази теза на Стоилов, както и обвиненията му в дезертьорство към част от източнорумелийските войски са остро критикувани след публикуването на спомените му от други съвременници, между които главнокомандва- щият Д. Николаев. Зора, бр. 2450 от 2 септ. 1927; Пешев, П. Историческите събития и деятели …, с. 209. 63 Стателова, Е., Пантев, А. Съединението на Княжество България и Източна Руме- лия …, с. 150, 156-157. 64 Търновска конституция, бр. 182 от 22 ноем. 1885. 65 Радев, С. Строителите на съвременна България. т. 1 …, с. 677-678, 686-687. Вж. и НА – БАН, сб. 4, оп. 1, а. е. 106, ч. І, л. 65. 66 НА-БАН, сб. 4, оп. 1, а. е. 106, ч. І, л. 62. Радев, С. Строителите на съвременна България. т. 1 …, с. 716, 67 Генадиев, Н. Мемоари …, с. 172-173; Стоянович-Аджелето, Ив. Из миналото …, с. 61; НА-БАН, сб. 4, оп. 1, а. е. 106, ч. І, л. 89. 68 НБКМ-БИА, ф. 263, оп. 1, а. е. 5, л. 7-8, 9-10, 11-12; а. е. 14, л. 1-2 и др. Обстоятелството, че Радославов „слуша” дейците на Съединението и назначава на служба повечето от посочените от тях лица е отбелязан и в мемоарната литература. Генадиев, Н. Мемоари …, с. 175.

Извадка от изледването “ Д-р Васил Радославов като министър на правосъдието (1884-1886 г.) “ на проф. д.и.н. Бисер Георгиев публикувано в книгата Д-р ВАСИЛ РАДОСЛАВОВ – ЖИВОТ, БОРБИ, ПОЛИТИКА Материали от научна конференция, посветена на 165-годишнина от рождението и 90-годишнина от кончината на д-р Васил Радославов 15 юли 2019 г., гр. Ловеч с.21-27